Разговаряме с Колин Ишъм – спокоен и усмихнат англичанин на около петдесет, който се занимава с управление на образователни европроекти. Тъкмо участието на Сдружение “Център за творческо обучение” в един такъв проект ни срещна с него. Става дума за международното партньорство за успешно социално приобщаване на маргинализирани деца чрез креативни методи на преподаване SEDIN, подкрепено от програмата Еразъм плюс на ЕС.
През свободното си време Колин усъвършенства познанията си по турски език – майчин на съпругата му. Твърди, че най-добрият му учител засега е неговата тъща, която умее да подбира думите си така, че да бъде добре разбрана. Изпитва дълбок интерес и към политическата история, но причината да го интервюираме за Classroomtech е опита му в областта на ученето през целия живот и по-специално допълнителното квалифициране на действащи учители.
Колин има педагогическа подготовка и е бил учител по чужди езици, но намира мястото си не в класната стая, а в британската организация CUREE, където работи като образователен консултант.
Организацията се занимава с това да превръща резултатите от мащабни научно-технически изследвания в използваеми, т.е. лесно разбираеми и приложими, ресурси за всекидневната работа на учители и политически лидери в образованието. Казва че работата му в CUREE го е направила добър в това, което прави сега, благодарение на дисциплината и комуникационните способности, които възпитава в него. По тази причина смята, че способностите на всеки човек се нуждаят от среда, в която да разцъфтят и да изпълнят потенциала си.
Можеш да имаш както мотивацията така и уменията, но ако бях останал в училището, в което започнах първата си работа преди всичките тези години, вероятно днес щях да съм малко огорчен учител, не зная…
Какво прави едно обучение добро, господин Ишъм?
Според мен както при възрастните така и при младите хора е важно учащият да има контрол над процеса. Доброто квалификационно обучение дава възможност да разбереш и научиш определен материал според интересите и това, което означава той за твоята практика. Накратко, да казваш на някого какво да прави и как да го прави не прави едно обучение добро.
От значение ли е възрастта на учащия?
Моят опит показва, че не е от особено значение. Ако говорим за обучения за учители може би общото правило е, че по-възрастните са по-затворени към развитие и нови практики, но не съм сигурен дори и в това, тъй като опитът ми не показва особено голяма разлика. Научил съм от преподаването на чужди езици на възрастни, че те са по-концентрирани върху това да изпълнят задачата си правилно и не са готови да споделят работата си, ако не са сигурни в нейната точност.
Това поради страх от излагане ли е или става дума за обикновена човешка черта?
Мисля че от една страна, когато говорим за групи от хора, винаги възниква въпросът за позицията им тази група и борбите около нея. Това е природата на обществените групи. Същевременно смятам, че училището изостря този въпрос за позицията на отделния човек в групата до крайност.
Ако посещавате училище, в което непрестанно ти се казва къде си позициониран в групата, според това какви са оценките ти, то това задълбочава тревогата от “излагане” пред другите. Така че мисля, че ако си от по-старата генерация е по-вероятно да си по-обременен от това.
Кое е най-голямото препятствие в образователния процес при възрастните?
От моя гледна точка, едно от най-важните неща е да се постигне доверие между теб като обучаем и заобикалящите те хора, за да имаш пространство за грешки, както и за експерименти. Често учителят не е най-подходящият човек, който да изгради тези взаимоотношения на доверие.
Донякъде това се дължи на необходимостта той да посвети внимание на много хора едновременно. Затова ако можеш да помогнеш на хората да се ангажират с групова работа, да работят по двойки и да имат готовност да работят в екип – мисля че това помага за преодоляване на тези препятствия. Например, когато учителят зададе въпрос директно на ученика, той вече е имал възможност да “репетира” отговора си, участието си в клас.
Как преодолявате недоверчивото отношение към промяната у учителите?
Понякога най-добрият начин за преодоляване на скептицизма е именно ангажирането на учителите в практиките и методологиите, които искате да въведете. Работил съм по изработването на проектно базирана [редовна, бел.р.] учебна програма за масово обучение в Англия, където много учители стоят твърдо на “фронталната” си позиция в класната стая, от която само казват на учениците какво да правят, съответно те се упражняват и постигат желаното от този учител.
При подхода, базиран на решаване на проблеми или проектно базираното обучение, няма един правилен отговор на въпроса – има различни начини той да се реши успешно. Също така остава на всеки отделен ученик да избере, например, какъв математически подход да използва при решаването на определен проблем.
Развихме много инструменти в подкрепа на този метод. Но, когато просто кажеш на някои учители, че биха могли да организират учениците си за работа по групи, те отговарят, че това води само до проблеми с поведението. Ако накарате учителите да влязат в ролята на ученици и сами да опитат работа по метода, те започват да виждат как той би могъл да им бъде полезен. Също така това успява да ги извади от зоната им на комфорт.
Бихте ли казали, че, независимо на колко години сте, най-доброто, което можете да направите за развитието си е да откриете подходящата среда за него?
Мисля че е важно да се чувстваш добре сред хората, с които работиш и да си способен да постигнеш хармония в отношенията си с тях. Комуникационни умения, търпение, авторефлексия, която, според мен, е част от търпението.
Винаги има хора, с които можете да се разберете лесно и да постигнете добра комуникация от самото начало. За мен е важно обаче да се постига качествено общуване и с онези, които не са такива. По време на работата си в CUREE, трябваше да популяризирам резултатите от научни изследвания. Тоест, трябваше да взема тези сухи данни и да ги предам по полезен и достъпен за учителите начин. Тогава нямах проблем с писменото изразяване, но говоренето пред хора ме затрудняваше. Опитът от тогава обаче ми помогна да преодолея това неудобство и днес вече нямам такива затруднения.
С кого по-скоро бихте се съгласили: познанието носи печал или познанието е източник на радост?
Инстинктивно бих посочил второто: познанието носи радост. Но, когато учиш история и навлизаш в различни аспекти от нея (също и малко философия) може да достигнеш до някое заключение като например това, че процесите в съвременна Европа до голяма степен напомнят тези от 30-те години на миналия век. Е, това радост ли ти носи или отчаяние? Мисля че и двете, защото все пак има доза удоволствие в процеса на разбиране на тези сходства. Това ме кара да се чувствам по-спокоен – разбирането накъде вървят нещата.
Кой урок не е научен, в контекста на примера, който дадохте с европейската история?
Мисля че трябва да умеем да изслушваме различните мнения с достатъчно внимание и уважение към тях. В днешния свят на социалните медии, колкото и да е парадоксално, това не се случва много често. Хората предпочитат да реагират инстинктивно, “със стомаха си”, без да мислят. Искат да използват емоционалния момент на гняв, например. Хората, за които говоря, са били част от същата тази образователна система като мен, но въпреки това са обърнали гръб на знанието. Затова нямам добър отговор на този въпрос.
Бихте ли казали, че липсата на емоционална интелигентност или неовладените емоции са пречка за общата интелигентност?
Мисля че често природата ни не позволява контрол над някои емоции, но съзнанието за наличието на за тези процеси може много да помогне на добрата комуникация между хората.
Кои са най-добрите възрастни ученици?
Мисля че са тези, които са готови да се ангажират и да експериментират в практиката си, а също и такива, които са отворени към промените, които новите практики могат да предизвикат.
